Category Archives: Албуми

Три различни албума за съвсем си обикновени си хорица си!


ОК, ще бъде кратък този път, защото съм болен и вече около 30 часа не съм излизал, почти не съм говорил по телефона, защото нямам глас и почти всяка дума, която чувам, че излиза от мен, въпреки, че гласът ми е толкова обезобразен, че почти не си го познавам е съпроводена с дразнещо провлачено търкане в цялата област между небцето и дробовете ми. Иначе съм екстра, много е яко да си лежиш два работни дни и да се чудиш какво да правиш. Лошото е че понякога ми става лошо и трябва да си лягам, което прекъсва лентяйството ми, а ако се унеса, след това ме е яд, че съм пропуснал ценни минути, в които вместо да спа, мога просто нищо да не си правя… 🙂

Та в момента ми се прави нещо, но в същото време ме и мързи. Имам чувството обаче, че ако препоръчам на някой тези три албума, които ще препоръчам след малко, и той ги хареса… всъщност много си хареса поне един от тях, след това може позитивната му енергия на благодарност към мен като човек, който му е казал за този албум, да се върне при мен и да ми помогне да ми случи нещо много хубаво… Звучи психо нали? Не съм сигурен дали д-р Минева ми е предписала точните лекарства… против гърло?! Така или иначе усещам, че “I’m loosing it”, така че давай по същество:

Mogwai – Hardcore Will Never Die, But You Will

Алтърнатив, емо, рок – меланхолично приповдигнато – NB!: инструментал

]

Перфектно с настроението и психичното ми състояние съвпада новата тава на шотландците Mogwai – Hardcore Will Never Die, But You Will. Почти изцяло инструментален, проектът е хипер успешен психо-експеримент с всякакви влудяващи, закачащи съзнанието или просто галещо мозъчната кора, мелодии. Много емоционално заглавие, в което наименованието на отделни песни е абсолютно ненужно. Поне аз не само не съм свикнал, но и мразя инструменталните проекти и абсолютно не виждам никаква нужда да се опитваш да измислиш заглавия на дадени парчета, след като е все едно как ще се казват и не са обвързани с някаква лирика. Даже много по-добре ще бъде да се наричат просто Track 1, #1, 001 или нещо такова. Парче като San Pedro пък е малко по-бързичко от другите и щеше да влезе много по-добре, ако имаше текст. Като цяло – спокойна тава, с доста моменти на драматизъм, няколко емоционални избухвания и страхотни мелодии. Колкото и да не очаквах – върви супер добре, много е приятно и е перфектно за бекграунд, докато правиш нещо жизнено важно… И все пак, има около 20 % шанс всичко това да се дължи на химическото, физическото и биологическо състояние в което се намирам.

Architects – The Here And Now

От новия британски хевиметъл – енергично, тежко, с отчасти мелодични вокали

]

Delete, Rewind бе първото парче от новия албум на Architects, което чух и то буквално ме зарази (не, не говоря за гърлото…) Проектът определено има искра – като се започне още от обложката. Иначе саундът си е типичен за британските метъл банди напоследък – тежък, мелодичен хевиметъл (не знам защо го наричат метъл кор) с доста пънк-рок вайб, редуващ се с по-бавни части, които неминуемо предизвикват отсечено вертикално движение на черепа и всички съпътстващи го атрибути и аксесоари като уши/очи/нос/гърло и т.н.

Вокалите са също структурирани по подобен начин – мощно дране на моменти, последвано от лирични чисти припявания, наситени с мелодия. В музиката на момчетата има адски много енергия, всичко звучи супер и ако не беше направено сякаш по калъп, щеше да е перфектно. Имам предвид, че са страшно стандартни, парчетата им се движат със сходна структура, последователност и саунд… Но ако си падаш по стила, който надявам се успях да опиша прилично по-горе – албумът е екстра. Мога да отлича парчетата The Blues, Stay Young Forever.

Cut/Copy – Zonoscope

Закачлив австралийски уейв-синт-инди-поп

]

Във всеки един друг случай бих определил албума на Cut/Copy – Zonoscope, като палаво хипарско гей диско! Но не и днес! Днес съм болен и лишен от чувство за хейт (както предполагам се усеща до момента). Затова ще ти кажа, че четиримата австралийски би-сладури правят захаросано синт-попче с високи гласчета, ритъм секция, караща ме да поклащам областта на тялото ми, намираща се между кръста и коленцата и хармонична отнесеност, така характерна за 60-те и 70-те години на миналия век. Чак ми идва да си нашлюза розовите заешки ушички и да танцувам в кръг на един крак, удряйки разхлабено дайре с огромно черно дилдо. И задължително да си припявам Уууу-ууу-ууу, с премрежен поглед, въртеливи движения на главата и страстно издадени напред устни (докато си пея ууу). И смятай, че правя всичко това чисто гол.

Отнесох се, но няма как – това е единственото, което мога да коментирам по приятния, нежен, алтернативен, ню-уейв електро закачлив синт-поп, който те очаква в Zonoscope. Въпреки странния подход и отношение, който демонстрирам към този албум – дай му шанс, става, само не прекалявай със слушането му.

Абе, от третия път гей става ли се?

Cheers,

Judge Shen!

Advertisements

Ш*б*ният Майк Скинър се пенсионира! (The Streets – „Computers & Blues“ Review)


Шибаният Майк Скинър се пенсионира! И точно преди да го направи, или може би точно заради това, пуска последния си албум – Computers & Blues, който, ако всичко е ОК можеш да слушаш оттук (докато продължаваш да четеш):

Най-големият според мен в почти безумното словосъчетание “UK Hip-Hop”, особено след като Дизи Раскал записа парче със Шакира, се е превърнал в един блади пенсионер, който не стига че има намерение да си ходи от сцената, а ще го направи с подмокрена пижама. Подмокрена и отпред и отзад – бенефисът му Computers & Blues е най-скучното нещо, което човек като Майк може да изкара от храносмилателната си система. Следващата стъпка в живота му изобщо, би трябвало да бъде нещо като Рууни в онази реклама преди световното – по потник, с огромна (рижа) брада, живеещ в каравана и нагъващ пържени яйца (не помня дали даже имаше наденички). Въпреки мрачното бъдеще, което се опитвам да му предскажа, всъщност Майк опитва да направи нещо съвсем друго – да смени лигата. Но съм хипер разочарован – в този албум няма топки, а The Streets сякаш го е измислял, записвал и обработвал в полу-парализирано състояние, в което единствено е можел да говори, пие чай и мърда леко с уши.

Последните две години британският хип-хоп се превърна в истинска мания, всъщност се превърна в нещо, което трудно може да бъде наречено хип-хоп, но така или иначе, макар и странно, е яко. Сред грайм супергероите от тъмната страна на луната се родиха и първите бели момчета, които могат да рапират. И все пак никой не успяваше дори леко да се доближи до класата на The Streets. Точно сега бе времето на момчето, което показа, че може да е странен, но британският рап си го бива (макар и да не носи това име) да се “завърне” и да покаже на децата как се правят нещата. Все още ме е яд…

Все пак да кажем нещо положително за Майк Скинър? Да, той е най-големият жив поет на грозната синя планета към 2011 г. Макар, че е опитал да осакати уникалния си талант да говори с прости думи за прости неща, като го прави по доста сложен и изтънчен начин. Този път се е опитал да говори за прости неща със сложни думи, но правейки го по още по-сложен начин, което звучи едновременно изтънчено и леймърски. Малко като че ли е прекалил и с желанието да се прави на оригинален, да свързва на пръв поглед несъвместими неща, веднага давам пример: “Loving isn’t easy, you can’t google the solutions to people’s feelings”. Но иначе да – признавам, че откъм лирика и поетична стойност, мосю Скинър е достигнал своя връх.

Но типично по британски – вече е много по-скучен и анти-зарибяващ. Не че изобщо някога музиката му е успявала да се похвали и с минимална инструментална стойност, но винаги е била интересна, приятна и… по свой си начин хитова.

Така или иначе албумът има потенциал. Има потенциал след петия път да започне да ти харесва, тъй като след първите два все още е нещо, което има своя чар и си сигурен, че има с какво да те изненада още поне толкова слушания.

И все пак Майк този път се е напишкал сериозно и никога няма да му го простя. А относно пенсионирането – надявам се с Computers & Blues наистина просто да се опитва да смени лигата.

Топ 3 нови албума за есенната ти депресия!


Половината на октомври вече си тръгна, става все по-влажно, но студено (а не както очакваш…), сиво, Коледа идва…
Най-тъпото е, че дъждът отвя листата от дърветата и ги превърна в кално жълто-кафяво брюле, още преди да си им се насладил, да си се завил с купчина широколистни трупове в Борисовата или поне да си направил едно футболче с кестени. Изобщо става все по-грозно, а основните заподозрени за това, вече са само трима – Костов, Станишев и ГЕРБ, след като рецесията официално емигрира за топлите страни според… някой си.

Сам разбираш, че най-разнообразното нещо, което можеш да направиш в началото на втората половина на октомври е да се депресираш. Защото идва края на октомври, когато се сменя часа и става още по-грозно. И за да ти гарантирам качествена депресия, а не някаква, дето за един следобед, един филм или един уикенд ще мине, съм ти подбрал три супер подходящи албума, които да не те изоставят в размитата сива джунгла, която виждаш всеки ден през прозореца си, и която доста често се налага да пориш с повтарящи се движения. Само да знаеш – и трите албума са чисто нови.

KT Tunstall – Tiger Suit
стил: алтърнатив фолк
присъда – 2/5

Една дама си имаме днес, така че няма как да не й дадем предимство. Шотландската „реднечка“ КейТи Тънстол отново е заредила минорния патронаж на своята китара и идва с 11 лирични парченца, които са спокойни, леко тъжни, но все пак позитивни. Трябва да призная, че албумът й е доста по-разнообраен и раздвижен, отколкото можеш да очакваш принципно от девойката – особено що се отнася до динамика и емоционална наситеност. Наистина има доста романтични нотки, позитивни топли чувства, които на пръв поглед може да изглежда, че ще прецакат цялата работа с депресията. Не – топлият глас на певицата успява от всичко позитивно да изтиска до край някаква тъга, която те удря дълбоко в неизследвана област на корема и… лично на мен ми подейства изключително възбуждащо в апетитно отношение – новият албум на КейТи върви перфектно с шоколадови бисквити и Якобс 3в1. Наистина – супер яки мелодии, малко множко ми идва фолк момента, но има достатъчно „модерни заигравки“ които успяват да разконцентрират вниманието от грозните елементчета в Tiger Suit. Римите са по детски простички, но въпреки това има доста добри попадения и текстовете са си на прилично забавно-оригинално ниво, а в същото време основните теми са достатъчно семпли, за да не се налага да се замисляш, а де успееш да се отдадеш на минорното състояние на аурата си. Супер албумче, не очаквах да ми хареса толкова!

Bruno Mars – Doo-Woops and Hooligans
стил: поп/аренби
присъда – 2/5

Започваме с това, че човек, чийто артистичен псевдоним е смесица от най-известния европейски гей и популярно десертно блокче няма как да бъде приет насериозно. Това е друг трик за постигане на свещената депресия – обвързвай се с хора, които изглеждат, звучат или наистина са патетични. Не че нещо, ама думата „жалък“ ми звучи обидно, а негативните емоции са изключително вредни за депресията, от мен да го знаеш. И така, Бруно Марс обаче е подготвил доста приятни песнички! Аренби, попче, леко реге полъх, отново акустични китарки, щипка соул – много „свежо“ албумче. Гласът на Бруно обаче е толкова лежерен и „плачещ“, че не оставя шанс за позитивни мисли. Освен това, в албума почти няма емоции – той е една леко олигавена от санбернар плоска дъска от колежански мелодии, която на 100 % ще те подхлъзне към бездната на вътрешната празнота и липсата на чувствителност към добри новини. Най-силният момент тук е гласът на Бруно и мелодиите, които пее, както и до известна степен бийтовете. Инструменталът не струва, което се отразява и качествено на класата на тавата. Има едно парче обаче, което е трепач, и то най-вече заради тюленското присъствие на самия Сий-Ло:

Manic Street Preachers – Postcards From A Young Man
стил: рокче
присъда 1.5/5

Октомврийското ти пътешествие към тъмната страна няма как да мине и без малко повечко китарки, синтезаторчета и барабани. За последният етап на самоубийствената нирвана ти препоръчвам специална помощ от уелските легенди Manic Street Preechers и тяхната десета тава – Postcards From A Young Man. Заглавието на албума е ужасно, обложката още повече, въпреки, че пълнежът е на съвсем прилично ниво. И все пак, календарът долу вдясно на монитора показва 2010-та година с тенденция скоро втората нула да бъде заменена от втора единица. Това е емоционално най-силният албум в тричленката, която съм събрал да контролира депресия ти в свръхчовешки размери. Както сам разбираш – тук някъде пътищата ни се разделят, защото имам много по-важни неща за правене от това да се депресирам като тебе. За албума няма какво да кажа толкова – звучи олдскул, все пак има за какво да се хванеш, но е по-скоро класически, отколкото добър. Става за слушане, но е по-подходящ за имплементиране на есенната депресия.

 

Cheers,

Judge Shen

Новата касапница от Bring Me The Horizon – There Is A Hell…


 

Метълкор или алтърнатив? Bring Me The Horizon определено свирят алтърнатив, който има за цел да изкара на преден план най-добрия метъл, който може да съществува през 2010 г. И определено им се удава. Преди 2-3 години те нашумяха като че ли от нищото и се превърнаха в едни от флагманите на майспейс музиката – алтърнатив поколението, което обича калифорнийския аутфит, бруталните рифове, побъркващите синтезатори и крещящите вокали. Suicide Season бе едва вторият им албум и излезе през 2008/2009 г., и превърна момчетата от Шефийлд в истински звезди.

Рано или късно е време и за следващата крачка – втора тава, която да определи бъдещето ти – дали крачката ще бъде към Рая или към Ада. Ако съдим по заглавието, бандата вече е запозната с условията в „двата комплекса“ – третият им албум се казва There Is a Hell, Believe Me I’ve Seen It. There Is a Heaven, Let’s Keep It a Secret. Супер як албум! Всъщност той е и единственото интересно заглавие в кънтри-порно седмицата, която американците са си спретнали в топ 20 на чарта по продажби на Billboard. There is a Hell показва всичко най-добро от съвременната метъл музика, без в същото време да бъде прекалено тежък, пълен е с тонове мелодия, които обаче в никакъв случай не го правят по-лигав, парчетата почти не следват класическата структура, имат доста части и всякакви ирически отколонения, за които се сетите, но това не ги прави отнесени…

Ако трябва да сравнявам, новата тава на петимата грозника ги качва на съвсем ново ниво. Ако Suicide Season ги сложи на първите редици на тежката музика, то тази тава трябва да ги вкара завинаги в историята. Тук всичко е по-добро от преди – пеенето, свиренето, дори текстовете и аранажимента. Няма слабо парче, макар, че 12-те трака доста да се различават един от друг.И все пак има няколко елемента, които ги свързват – брутална енергия, която наистина зарежда; тонвое мелодии, които се набиват в главата още от първото слушане; метълът им е силен, но не е суров, а си звучи пипнат и най-важното – супер много контраст в звученето в рамките на дори една песен.

Първият трак в албума There is Hell…, нищо, че си е шест-минутен опус, за мен си е чисто интро, което като че ли ни брийф-ва какво ни чака в следващите 53 минути. Лирично начало с китарка, мид темпо с яростен куплет, супер мелодична част, спирка за да се включат мацки, звучащи и най-вероятно изглеждащи като девическия хор на Private Ent. Следва силно синт-денс настроение, отново спиране, а последните минута и половина са просто маниакални. С BMTH и новия им албум просто няма скучна секунда:

BMTH – Crucify Me

Момчетата обаче са наточили здраво китарите за следващото парче – Anthem – по перфектен начин представящ целия контраст, който е и специфичната черта на албума – брутално дране на куплета и хипер мелодичен припев след това:

BMTH – Anthem

Стигаме и до първия сингъл от новата тава – суперизпипано парче, което ако трябва да съм честен, си и звучи най-лесно смилаемото от тавата, нищо чудно, че е избрано да промотира албума:

BMTH – It Never Ends

 

Въобще не ми се искаше да задълбавам толкова в парче-по-парче ревюто, но няма как да не спомена и своя фаворит – полседният трак в There is Hell… (Fox and The Wolf) суперолдскул саунд – бързина и мелодия, събрани само в 1:42 – стопроцентова класика, която е точно един от онези тънки моменти, които могат да те накарат да станеш най-големия фен на дадена банда само в рамките на 100 секунди. Абсолютен шедьовър:

BMTH – Fox And The Wolf

 

За да усетите напълно настроението в тавата, няма как да пропуснеме и едно от по-различните изпълнения, което обаче звучи не по-малко впечатляващо, въпреки на пръв поглед по-сълзливия си характер и… наличието пак на женски вокалчета и цигулки:

BMTH – Don’t Go

 

Ето и едно задължително парче от There is Hell…, с което приключвам – тавата е страхотна!!!

Три наистина много тъпи нови албума тази седмица



Трябва да си призная – последният албум, който ми хареса от-до бе Flesh Tone на Kelis. Което ми е трудно да си обясня – проектът си е чисто денс тава – музика, която съм свикнал да получавам под формата на компилации. И все пак в 9-те парчета на бившата Мис Милкшейк просто няма слабо звено. Има добри албуми, има не-чак толкова добри. Тази седмица обаче си купих три албума, за които наистина съжалявам… Почти няма за какво да се хвана!

Arcade Fire – The Suburbs

Започваме с Arcade Fire и тяхното The Suburbs – тотален хит навсякъде по света, който наскоро оглави безапелационно чартовете на САЩ, Великоббитания, Канада, Белгия и още къде ли не. Тотален шит. Като много голям фен на инди-рока си мислех, че все нещичко от тавата ще ми хареса. не, напротив – мелодиите, текстовете, индтрументала, настроението, дори етититюда на този канадски оркестър към звукоизвличането е толкова остарял, че чак се чудя какво се е случило, за да успеят да пробутат тавата на някой друг освен най-близките си приятели и роднини… Да не говорим, че тук е пълно със всякакви дребни дразнещи неща, абсолютно разочарование за мен от Arcade Fire.

    Mark Ronson & The Business Intl – Record Collection

Нищо, пуснах си втория албум с надеждата, че гениалният Марк Ронсън ни е подготвил нещо интересно. Фокин’ Олдскул! От най-гадния! Палаво гейско диско, което сякаш те шляпа с розовия си кожен камшик да отидеш с него в другата стая. Музика с дъх на дебели проститутки със скъсани чорапогащи, черно-бели телевизори и лак за коса. Все пак, албумът на мистър Ронсън, озаглавен Record Collection 2010 има някои по-добри попадения, които си струват, но като цяло – не е за мен!

John Legend and The Roots – Wake Up!

Разочаровние #3 – Джон Леджън и The Roots – Wake Up! Единственото тук е надъхващото послание и революционното настроениев стил „севера срещу юга“. Един от емблематичните гласове на аренби-то и една от най-уважаваните интелиджънт хип-хоп банди, са успели да зпишат най-расисткия албум на планетата. Дори mp3-ките, записани на харддиска ми със сигурност са черни. В общи линии – тук лайт мотивът отново е ретро-то. Иначе музикално всичко е ОК – албумът е приятна разходка във всичките „черни стилове“ – соул, джаз, фънк, реге, хип-хоп, аренби и каквото още се сетиш. Още на втората песен обаче ще започнеш да си предсатвяш визуализация тип „Том Сойер и Хъкълбери Фин“ или „Чичо томовата колиба“. Текстовете също са доста бунтовнически, сякаш сме в разгара на гражданската война. Всъщнот, съвсем очаквано се пее основно за любов, мир, неравнопоставеност, права и т.н. Парчетата тук всъщност са кавъри на соул класики от 60-те и 70-те години на миналия век, а албумът е „вдъхновен“ от последните президентски избори в САЩ и победата на Обама. Още един минус!

Албумът не е лош, но от The Roots и John Legend на едно място очаквах далеч повече!

Между два паралелни свята – новият албум на M.I.A.


Нещо, което трябва да чуеш минимум 10 пъти – това е новият албум на MIA. Умирам си то кеф, когато излизат такива албуми – които започваш да слушаш с някаква предварителна нагласа (от нещо чуто или видяно), всяко следващо парче те изненадва с различен и неочакван саунд, Read the rest of this entry

Най-добрата Sci-Fi тава в историята на късометражното куклено… WTF?!


Липсата на мисъл и спомен изведнъж е прекъсната от нещо, предизвикало страха ти. Усещаш, че току що си отворил очи и нищо освен ябълката ти не може да се движи. Коя ябълка ли? Очната, разбира се. Започваш да усещаш и мозъка си – движи се неравноделно, но все пак на два ритмични потока, сякаш е нещо средно между бомба и сърце. И изпраща несвързани сигнали по тялото ти, които обаче нямат никакво приложение откъм действие, освен вече посоченото движение на очната ябълка и лек очен кръвоизлив. Read the rest of this entry

Калифорнийско рокче за парти на скалите


Rooney

“Eureka”

калифорнийско рокче

Присъда: 2/5

Ако бандата ти се казва Rooney, няма как да не звучиш стабилно. Всички очакват от теб музиката ти да бъде шумна, агресивна, яка. И естествено, да си някъде близо до „Кроки” в западна Британия.

Нищо общо. Ако случайно не си ги чувал, Rooney са сладникава калифорнийска банда, която има доста интересна, даже странна комерсиална история. Read the rest of this entry

%d bloggers like this: